Женская поэзия

Бленика, (наст. имя Денева Пенка)

Оригинал материала находится по адресу:
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=304&WorkID=11208&Level=3


НАДЕЖДА

Сънувах те във родния си град...
една жена с ръка лилийно снежна
поведе ме из улиците нежно,
и всеки ъгъл тук ми бе познат
и криеше за мене спомен скъп.
Забравила на сън бях свойта скръб
и гледах с поглед възхитен:
простора, Дунава, брега зелен...
По стръмна уличка ме тя поведе.
краката си усетих подкосени,
когато на стъпалото последно
видях (като че времето се завъртя) –
училището и познатата врата...
Наведох се, преди да влезна,
целунах дръжката железна,
ловена от ръката ми детинска
и тръгнах по пътеката градинска...

Все тъй бе въздухът тук свеж и чист,
акациите нижеха гердани бели
и Дунавът разкрил бе гръб сребрист,
а край прозорците за чудо нацъфтели
лалета бели, бели, бели...

Аз приближих – извиках ужасена:
с вода нечиста, замърсена
бе ръсил някой белите цветя,
а в чашките гъсеници ядяха свежите листа.
Поисках да извикам стария слуга – бай Гена,
ала –
привлечен,може би, от моя вик –
отвътре някакъв човек излезе – непознат
и рече ми на чужд език:
“Що търсите, госпожо, в тоя град?”
Аз гледах нямо тоя странен гост –
не би ли трябвало на него да задавам аз такъв въпрос?...

Забравената скръб - стихийна сила
нахлу в сърцето ми. Глава склонила,
заплаках аз неудържимо
на рамото на светлата жена.
И сетих как над мен се тя навежда
и шепне ми: “Мълчи, не ме ли ти позна?
- Твоята приятелка в детиството – Надежда.”

1937



В СТАРИЯ ГРАД

Уличката е позната –
сън ли е, не знам...
Ето църквата, чешмата –
кой ми маха там?

Ти ли чакаш, моя младост?
как ли ме позна?
беше пролет – днеска пада
есенна слана.

Янтра пак лежи заспала,
в нейните води
гледай – чудно огледало:
къщи и звезди.

Там ли някога потъна
един звезден свят?
Миналото кой погълна?
Що е то “назад”?

Призраци, о спете, спете
в тихите води!
мои стъпки, не будете
мъртвите звезди!

Виж, в гората с първи тръпки
броди есента,
ехото на мойте стъпки
пада в пропастта...





ВЪВЕДЕНИЕ

Една врата завинаги заключена
отвориха невидими ръце –
и плиснаха водите на забравен ручей
връз моето и твоето сърце:

Едно дете застанало на прага,
само като пред свято Въведение,
молитвено към изгрева посяга
и чака пътник да го поведе.

Шуми разцъфналия люляк леко
и вятърът цветенцата пилей,
далеч по многостранните пътеки
невидим дъх дърветата люлей.

И ето – спираш ти – незнаен странник –
и хващаш треперящата ръка:
и пламва слънцето, звънят камбани
в ликуваща, многогласна река.



КОЙ ЗАПАЛИ ОГНЕНАТА ЖЪТВА...

Кой запали огнената жътва,
кой запали тоя зноен ден,
та гори кръвта ми в светла жертва
и ликуват пламъци край мен!

Ще запаля старото кандило
и ще моля Божията любов,
ще накъсам бели карамфили
да направя за Христа покров.

Нека мине свята литургия,
нека дим кандилен разнесе
на сърцето лудата магия,
на душата мрака да разсей...

Но защо от иконостаса
някой гледа в мене с укор строг
и дими поднесената чаша
до устата на самия Бог?


СЛЪНЦЕ

Отново твоят поглед ме намира,
лъчите на леда топят
и пак събудени, немирни
вълни от мойта кръв шумят.

Повлича ме отново златна мрежа
към нови неизвестни брегове,
зоват ме гласове разнежени
и блеснали планински върхове.

Усещам пак у мене сила пламва,
стихийно бликнала от теб,
която и пръстта корава
превръща в ароматен хляб.

И искам с птиците да пея,
да растна в житните стъбла,
със ветровете да развия
прозирно ласкави крила...


СЪКРОВИЩЕ

Очичките ти морно са притворени,
но малката ръчица
как здраво стиска скъпото съкровище –
намереното малко камъче,
което всеки е подритвал
в градинската алея.

Спи, моя мъничка вълшебнице, която
превръщаш чудодейно камъните в злато
и всяко нещо с истинската стойност мериш:
чрез теб не съм ли по-богата
от най-богати милиардери?





ПОЛЕТ

Разгъваш като цветна пъпка
листенца нови всеки ден
и всеки ден за теб е нова стъпка –
все по-далеч от мен...

По-често погледът ти вече пламва,
по-смел ти е сега гласът –
светът като вълшебник те примамва
със свойте чудеса.

И няма вече никога да бъде –
утеха да намираш в мойта гръд,
да мислиш, че сред моите прегръдки –
заключен е светът.

Като река, що нищо не запира
все по-далеч от мен е твоят път,
напусто своите ръце простирам –
не могат твоя полет те да спрат!



ОТРАЖЕНИЕ

Душата ми трепти във безкрайна нежност,
като вода на езеро прозрачно,
накъдрено от вятъра прибрежен –
не си ли ти и твоя спомен в здрача –
струи вълни и хвърля златни мрежи
в незнайните и тъмни глъбини?

И ето – растнеш ти като видение,
застинало над сребърната шир –
дошло с нощта от звездните селения
душата ми за миг да утеши
и своето трептящо отражение
да хване в огледалните вълни.


Назад к списку

Поиск

Письмо автору
Карта сайта
 1
eXTReMe Tracker